В практиката ми с клиенти, преживели насилие, много често се изправям пред различни вариации на гнева. Има хора, при които гневът не се е събудил, и те често преживяват дълбока и интензивна тъга. Всички жертви на насилие обаче споделят в различна степен една и съща емоция, за която трудно се говори. По същество, дори да се признае изпитването й е трудно, защото сама по себе си тя инстигира поведение на криене, на прикриване.
Става въпрос за емоцията срам.
Срам е емоция, която е провокирана от осъзнаване на собствени, лични недостатъци в някаква форма или област. На повърхностно ниво срамът изглежда като полезна емоция от гледна точка на социалната психология. В крайна сметка, изпитването на срам може да бъде мотивитор за по-адекватно поведение в социална среда. Всички сме запознати с уличната реплика “Как не ви е срам?!” в отговор на неподходящо поведение. Това обаче е много повърхностен и лъжлив поглед върху нещата.
По-лесно е да разберем срамът когато успеем да го разграничим от вината. Вината се свързва с негативна оценка на поведение или ситуация, а срамът се отнася към негативна оценка на личността, на себе си. При вината имаме осъждане на външното, а при срама – осъждане на вътрешното. Хората, които изпитват хроничен срам, често имат вярването, че с тях нещо на фундаментално ниво не е наред.
Какви чувства, мисли и поведения са родени от срам?
• Нуждата да се извиняваме за неща, които нямат нужда от извинение или не са наша отговорност.
• Нуждата да търсим одобрение отвън, да се харесваме.
• Агресия и автоагресия (вербална и физическа)
• Гняв, който е проектиран към погрешна ситуация/човек/хора, а не към източника на срама.
• Гняв към себе си, самообвинения.
• Избягване или отричане на ситуацията, създала срам. Както и създаване на изкривени интерпретации на случилото се.
• Влизане в непродуктивно “циклене” в едни и същи мисли, обсесивно или на границата с обсесия.
• Липса на състрадание към самият себе си.
Човек, който е преживял някакъв вид насилие, много често носи срам в себе си осъзнато или неосъзнато. Живейки със срама си, може да развие депресия, тревожност, хранително разстройство, зависимост към субстанции (алкохол, наркотици и т.н.), самонараняване (физически, през отношения, и т.н.), суицидни мисли и опити за самоубийство. Често жертвите на домашно насилие са били засрамвани от ранна детска възраст и срамът е като “инсталиран” в тях чрез редовното му преживяване. Срамът им обагря вътрешният свят и сякаш превзема поведението, мислите и преживяванията. Срамът корозира всичко. Включително процесът по излекуване е затруднен и обагрен – може дори стъпките в посока ментално здраве да инспирират срам.
Насилниците използват техники на манипулация като gaslighting, double bind (ограничен избор), въдворяване в инфантилизация и т.н., но от всички засрамването е може би най-нараняваща, и то още в детската възраст. Засрамването може да се базира върху начина, по който изглежда тялото, особено в тийнейджърството. Преживяване на срам може да се базира също върху социален статус, чистота, интелект, сексуалност, религиозност, пол, външен вид, облекло, семейна принадлежност и много други.
Посланието е едно и също обаче – “Нещо не е наред с теб.” Срамът, който родителите изпитват, се пренася и в техните деца. Засрамването в детска възраст често води до такава дълбока травма за човека, която бележи целият живот напред.
